Меню Търсене

Събор на каракачаните Каракачаните са гръцкоговореща етническа общност, живееща основно в планините Пинд в Гърция и Източна Стара планина в България.

Възможности

  • Скали
  • Природа
  • Планина

Съборът е една от традиционните вече прояви, организирани от Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните в България.

И тази година на „Карандила“ ще се построи каракачански стан, който включва голяма колиба, с диаметър около 9 метра, и една по-малка. Колибите (каливи) са като тези, в които са живеели векове наред, допреди 50 години, каракачаните. По-голямата е обитавало многолюдното семейство, в по-малката са съхранявали покъщнината.

На този събор ще бъдат показани два обичая – „годеж“, представен от дружеството на каракачаните в Карлово и „прожимня“ – обичай, който се извършва в навечерието на сватбата (омесване на сватбена пита, която сватовете си разменят), показан от дружеството в Александруполис – Гърция.

Очакват се участници от Самоков, Карнобат, Карлово, Дупница, Котел, Вършец и др., които ще се включат с фолклорни изпълнения. Поканени са и около 1 000 души от Гърция. Традиционно съборът предизвиква интерес от страна не само на каракачаните.

Всички, които се качват на Карандила, се посрещат от изградените традиционни колиби на етноса. Танцови състави от България и Гърция показаха традиционни каракачански песни, танци, обичаи. Около 25 хиляди каракачани живеят в България, между 6 и 7 хиляди от тях – в Сливенска област. 20 са културно- просветни дружества в страната.

Християнските празници, на които се отдава голямо значение са Гергьовден и Димитровден, които също така предшестват и сезонната миграция през пролетта и ранната зима, съответно. За Гергьовден се коли агне, в чест на светците. Великден е най-важният ритуален период в каракачанския религиозен живот.

Съборът се организира от Федерацията на културно-просветните дружества на каракачаните в България.

Каракачаните (гр. σαρακατσάνος – саракацанос) са гръцко-говорящи номадски овчари, основно живеещи в планините Пинд, Гърция и Източна Стара планина, България. Каракачаните имат предимно гръцко национално съзнание. Част от живеещите в България се смятат за българи.

В Османската империя каракачаните са били относително независим народ и са преживявали с търговия с месо (агнешко и овнешко) и вълна. Каракачаните обикновено са прекарвали летните месеци в Родопите, в днешна България, и са се връщали на юг в Гърция за зимата. Миграцията започвала по Гергьовден, а обратната миграция – на Димитровден. След 1947 година, на определена група каракачани не е било разрешено да напускат България и да влизат в Гърция. Те впоследствие се установяват в България и в частност са българизирани. Компактни маси каракачани живеят в градовете и селата по южните склонове на Стара планина – най-вече в Карнобат, Сливен, Карлово, Сопот и др.

Каракачаните говорят архаичен диалект на гръцки и са източно-православни християни. Етимологично, името им вероятно идва от турската дума karakaçan/kırkaçan, означаваща ‘този който напуска към необработените земи’ или вероятно от арумънската дума sarac-tsani, означаваща ‘бедняк’. Етническият произход на каракачаните все още е неясен – смята се, че те са по чудо оцелели дорийци, макар езикът им да възхожда към елинистическото койне или просто елинизирани власи. Много от техните носии, песни, традиции и фолклор са станали съставна част от цялостното гръцко културно наследство.

Каракачаните се срещат от Пелопонес през Тесалия (Средна Гърция) и Северна Гърция до България, днешна Република Македония, Албания, Одринска Тракия, земите на Мала Азия.

Самото название „каракачан“ също говори за историята на тези прокуденици. Съставено е от двете турски думи „кара“ – черен, и „качан“ – беглец.

Каракачанската женска носия бива зимна и лятна. Лятната е без ръкавите, а зимната с тях. Самото облекло е слоесто. Най-отвътре се слага дългата по цялото тяло, бяла памучна риза. Тя има ръкави три-четвърти, които са окантени с нашити бродерии. В долния ѝ край, близо до глезените е обшита с много дантели, най-често черни. Нарича се „покамисо“ или „камсо“, ( гръцки/каракачански диалект – ποκαμισο или καμσο). Върху ръкавите на ризата се слагат други вълнени отрязани ръкави.

Полата се нарича фуста (гръцки/каракачански диалект – φούστα), а в горната част представлява елече, зашито за останалата част – това е вид сукман. Този елек в горната част на роклята има копци, с които се закопчава. Прави се от вълнено сукно и е силно нагъната на плесета. По-къса е от ризата. Цветът е предимно черен, а в долната част са зашити много дантели.

На кръста, върху роклята се слага пояс, наричан „зонари“ (гръцки/каракачански диалект – ζώναρη), нашит с бродерии и различни по цвят копчета. Той също се изработва от вълнено сукно. Над роклята се показва част от престилката, която също е направена от вълна и е нашита с различни дантели, като има елипсовидна форма. Върху пояса, се се слагат пафти, които се наричат „губе“ (гръцки/каракачански диалект – γκουμπέ). Кърпата се закача в горната част на роклята, прави се от памук, нашива се с жълтици и дантели и се нарича „мандили“ (гръцки/каракачански диалект – μαντήλι).

На главата се слага черна забрадка, която е обшита с изкуствени цветя и се нарича „бона“ ( гръцки/каракачански диалект – μπόνα). Изработва се от вълна и гайтани, а преобладаващият цвят е черно-бял. Чорапите са вълнени, за да предпазват от студа. В миналото дрехите са се изработвали на ръка. Шиенето е било ръчно, тъченето е ставало на домашен стан. Една женска каракачанска носия тежи средно около 20-30 кг.

  • Фламбура (каракачанското знаме) – Фламбурата, която се шие за сватби

На каракачански диалект – „η φλαμπουρας“. За основа на фламбурата най-често се взема голямо червено парче памучен плат, което се бродира с дантели и се обшива със специфичните пискюли, (гръцки език/каракачански диалект – ед.ч. φούντα, мн.ч. φούντες ). Дървената пръчка, на която се закача фламбурата, се отсича от роза (гръцки – (το) τριαντάφυλλο, каракачански диалект (η) τριανταφυλλία ), и в горната ѝ част се поставя напречно по-къса пръчка, та така да се образува християнски кръст, като в трите горни края на кръста се забива по една ябълка, която се обвива с плат. На фламбурата се поставят и звънчета наречени χαρχαγγέλια. Фламбурата е не само знамето на каракачанските сватби, то е и символ на здравето и любовта, на плодородието и християнството.

Коментари